Камъкът впрочем не я улучи, а удари един от малките тесеги, пръснати навсякъде, и се разхвърча на парчета. Тукката спря за миг, завъртя глава — явно беше подплашена до смърт — и Шооран я хвана: настъпи единия край на жанча, бръкна в нойта, хвана другия край и вдигна дрехата с омотаната в нея тукка във въздуха. Тукката се задърпа и засъска, но това не й помогна. Шооран уви дрехата на вързоп, стегна я с ръкавите и тукката вече бе в плен. Можеше да си съска и да си настърчава иглите, но не можеше да се измъкне. Вярно, трябваше да внимава да не го убоде, докато я носи.

Шооран гордо се изправи, вдигна вързопа и потрепери — чак сега видя докъде е стигнал, увлечен в преследването. Пред него нямаше нито един тесег, оройхонът свършваше и по-нататък, докъдето ти стигат очите, се простираше бледата гладка шир на далайна. Далайнът изглеждаше жив — надигаше се, сякаш дишаше, и по мазната влага се люшкаха вълнички. От време на време на повърхността набъбваше подутина и се движеше безцелно, докато не спаднеше или не се блъснеше в ръба на оройхона. След нея на камъните оставаха боклуци — извиващи се пипала и оплетени на кълба косми. Мокротата се стичаше надолу и настрани, втвърдяваше се и се превръщаше в нойт.

Няколко секунди Шооран ужасено се взира в тази картина, за която бе слушал толкова много, после се обърна и побягна. Макар никога досега да не бе виждал далайна, знаеше много добре, че от неговите дълбини излиза смъртта. Обитателят на далайна, страшният Йороол-Гуй, се измъкваше на брега и неумолимите му ръце повличаха всички, които успееше да докопа. А ръцете на Йороол-Гуй бяха много, и стигаха до всяко местенце в оройхона. В такъв момент хората бягаха към границата, свираха се сред изгарящите авари и чакаха бедата да отмине. Последния път това се беше случило преди две години, тогава Шооран беше съвсем мъничък.