Но сега другите ги нямаше, а тукката беше тук. Шооран бързо смъкна стария си охлузен жанч, приклекна и запристъпва към тукката. Хвърли жанча от пет крачки и улучи — дрехата покри тукката и тя вече не виждаше нищо и не можеше да се шмугне в тъмните дупки под суур-тесега. Дупките бяха толкова големи, че в тях можеше да влезе и голям мъж, но дори безумец не би се осмелил да направи това на мокрия оройхон. И водеха към шавара — подземни пещери, залени до половината с парещ нойт, където бе пълно с хищни и отровни гадини. Ако тукката влезеше в шавара, нямаше как да я извади. Но понеже не виждаше нищо, тукката хукна по слузта, като влачеше жанча. Шооран хукна след нея. Беше забравил за опасността и за това, че майка му не му даваше да се отдалечава от границата, виждаше само тукката, която трябваше да настигне. На два пъти падна — ръцете му затънаха в нойта — и насмалко да изпусне тукката. Накрая я настигна и се опита да я хване, но тя настърча иглите си — те пробиха жанча поне на двайсет места — и успя да се изплъзне. Пак късмет все пак, защото вече не можеше да се изхлузи от жанча и победата на Шооран ставаше въпрос само на време. Той не мислеше за съдраната дреха и за пламналите си длани — кожата на тукката беше по-скъпа от един стар жанч, а освен това майка му можеше да нажежи жанча на огнения авар и после да го закърпи.

Шооран грабна един камък и го хвърли по тукката. Не биваше да го прави — камъкът можеше да повреди иглите, — но Шооран се беше ядосал, а беше и уморен. Бездруго тази сутрин се беше отдалечил прекалено — много повече, отколкото му позволяваха, а сега освен това търчеше след тукката, която, изглежда, и не мислеше да се уморява, и всеки път, когато я настигаше, настърчаваше все нови и нови игли, които безмилостно късаха кожата на жанча, съскаше и отскачаше.